Възникване на селото
За първи път името на с.Медово (Банджиларе) се споменава в един официален документ, т. н.” Регистър на джелепкешаните от 1572 г „ . (Това е турски извор за българска история). Той представлява списък на едри овцевъди, задължени да дават ежегодно чрез джелепите известен брой овце за изхранване на султанския двор, войската и големите градове. В него се споменават 7 овцевъди от Медово и то все с турски имена. От всички се искат по 25-30 овце годишно. (Данните са издирени от Н. Гарвалов-проучвател на документи, писани на турски език)
Отначало селото се намирало в местността Юртицата (на километър, километър и половина от днешното село), в подножието на могилата Голямата Меденица. Населението му се състояло от българи и турци. Но поради бедната полупланинска земя и разбойническите нападения на турците, българите започнали да напускат селото и да се заселват около чифлика на Осман бей, където е днешното село. Беят е бил военен феодал от рода Османаговци. Неговите наследници са: Садък, основател на Садъклий (днешното с.Верен), Сакар-основател на Сакарлий (Марково), Махмуд от Махмудларе(Славянин) и т.н.
Жилищните постройки на Осман бей са били в днешните дворове на Брягови.Те са съществували до Овобождението на България. Водоснабдяването се е извършвало от Рупския кладенец. Жителите на селото и до днес откриват по водоснабдителния канал печени пръстени кюнци. Спахалъкът на бея е бил изпълнен със саи ,ъгли, мандри, къшли и харем, а Гърдевската воденица е била в миналото воденица на бея. Едрият му добитък е зимувал и пладнял в Бряговото дере. За изгазване на калта над това дере е била построена дървена скеля , а и до ден днешен това място се нарича
Скелята. Къшлата е била някъде към местността Игреците. Пладнището и мандрата са били нагоре по течението на реката, където се намират днешните Долна и Горна мандра. Повечето му ниви са били към Старите лозя, а ливадите и пасбищата- по Тахталийското дере, Попстоиловия кладенец, Биковите чиири. През1831 година цялото семейство на Осман бей измира, а със спахалъка му се разпореждат неговите наследници.
След като българското население напуска селото в местността Юртищата, то и турците от това село се изселват в в обратна посока- на около 4 км на север, където образуват с.Горно Банджиларе, за разлика от българското село около чифлика на бея, което носело само името Банджиларе. Двете села образуват една община, с общо землище, гори и пасища. Най-ранните писмени данни за българското село Банджиларе са от 6 октомври 1882г. , когато във в.”Народний глас”-Пловдив е поместено описанието на селото от Иван Терзиев : ” Селото се намира на 2 часа път на изток от Брезово(Абрашларе), разположено между две долини на две реки. Реките разделят селото на махали.Селото има 190 къщи с население около 1000 души –православни българи.”
От стари хора се знае, че е имало няколко изселвания. През 1828г. има изселени семейства в Бесарабия. Друго голямо изселване е станало през времето на кърджалийските нашествия между 1785 и 1810 г. Тогава доста семейства са избягали в Мала Азия около градовете Бандърма и Гьонен ( на южния бряг на Мраморно море). Една част от тях се потурчват и погърчват. Други са се завърнали в България след Освобождението и са се заселили в Шуменско и Търговишко. Но най-голяма част се завръщат в България след Балканската война (към 1914г.) и се заселват в различни места, но главно в Иваиловградско. Сега там, в селата Лъджа и Свирачи, има хора, които по предание помнят чирпанския си произход. Има и такива, които знаят, че прадедите им са от Медово. След Освобождението изселвания има и в Бургаско (данни на Н. Гарвалов).
В Медово турците са извършвали и покушения на моми, които биват потурчени. В харема на Осман бей е насила потурчена мома от рода на Войнски и втора мома насила е омъжена в с. Горно Ново село (някогашното Горно Инишерлий). От предание научаваме, че малък отряд от кърджалии се е промъкнал край реката, достигнал до Гърдевската воденица, но бил подгонен от въоръжените турци на Осман бей.Около 1800г. отново кърджалиите минали през землището на селото и са стигнали до Автепе, където са изгорили жив селянин, а другите селяни пратили за храна и дрехи в селото.